Home»АНАЛИЗИ»Какъв е образът на Турция пред ЕС?

Какъв е образът на Турция пред ЕС?

Проф. д-р Мехмет Ефе Чаман

През последните години се случи зашеметяваща геополитическа промяна от гледна точка на Турция. Турция напълно се отдалечи от проекта за присъединяване към Европейския съюз, към който тя се стремеше от средата на 1960 г. и гледаше на това като на цел номер едно във външната политика. По-рано, след военния преврат през 1980 г. отношенията на страната бяха стигнали до точка на замръзване с Европейската икономическа общност, както тогава се наричаше Общността. Но дори и в условията на военно управление реакциите, които идваха от Европа срещу нарушаването на демокрацията и човешките права в Турция бяха като към „една проевропейска държава“. Тоест Анкара биваше критикувана остро като проевропейска държава според европейските ценности. Днес, някои се учудват на това защо ЕС не прилага решително санкции срещу Турция, както по-рано. Има и такива, които обвиняват Европа, че „предава собствените си ценности“. Всъщност, основният въпрос се крие в промяната относно образа на Турция в съзнанието на Европейския съюз. ЕС вече не възприема Турция като европейски играч.

Причината за промяната във възприятието на ЕС спрямо Турция е самата Турция. В периода 1960 г. – 2010 г. в течение на половин столетие, въпреки своите недостатъци Турция се възприемаше като европейски играч. Критиките към Турция по време на нейното приключение по пътя към еврочленството бяха свързани с това, че тя не се придържаше към европейските критерии за демокрация и човешки права. Принципно и управленските кръгове в Турция в основни линии винаги са искали да станат част от Европа. А когато е имало периоди на нерешителност по отношение на присъединяването към Европа, европейската идентичност на Турция не е била подлагана на съмнение. В Турция децата учеха, че страната им е европейска държава. Процентът на подкрепящите еврочленството на Турция винаги е бил висок. Но не само ЕС, но и членството в Съвета на Европа и Европейския съд по правата на човека, в НАТО, в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа бяха част от идентичността на Турция. Всичко това започна сериозно да се пропуква и доведе до промяна във възприятието, особено след 2010 г.

В периода 2002 г. – 2010 г. Партията на справедливостта и развитието (ПСР) и Ердоган гласуваха приоритет на политиката за присъединяване към ЕС. Дори сред правителствата, управлявали по време на републиканската история на Турция ПСР беше партията, която реализира най-съществените реформи и най-решителните политики в тази посока. През този период либералите, кюрдите, значителна част от представителите на лявоцентристите и десните подкрепиха ПСР, за да продължи политиките за еврочленството. В името на издигането на турските демократични стандарти до нивото на Критериите от Копенхаген бяха загърбени някои особености, реторика и политики на ПСР, които произтичаха от нейната ислямистка природа и принадлежност към идеите на „Националния възглед“. От своя страна, ПСР допринесе ислямистите и консервативно настроените хора в Турция да се запознаят с ценностите на ЕС и да ги подкрепят.

В този период имаше и сили, които се въздържаха или реагираха негативно на ориентацията на Турция към ЕС. Например Републиканската народна партия (РНП) винаги окачествяваше реформите по пътя към евроинтеграцията като „правене на компромис“. А Партията на националистическото движение (ПНД), чувстваше сериозно безпокойство от реформите по пътя към ЕС, особено от демократичното отваряне към кюрдите и Мирния процес. Дълбоката държава сериозно се съпротивляваше срещу реформите, заради намаляването на тежестта на военните в Съвета за национална сигурност. От постмодерния преврат на 28 февруари 1997 г. насам дълбоката държава защитаваше тезата, че ЕС подкопава националната цялост на Турция. В най-общ план секуларистите и кемалистите наричаха ислямистите – особено Движението на Гюлен – „тези са част от проекта на умерения ислям на САЩ“, защото подкрепяха процеса на присъединяването на Турция към ЕС. Основната причина тези две прослойки, които по своята същност бяха модернисти и прозападно ориентирани да се противопоставят на присъединяването на Турция към ЕС се крие във факта, че в процеса на преговорите за еврочленство доминиращото положение на военните, което е закодирано в ДНК структурата на държавата още от 1923 г. насам, отслабна в значителна степен.

Не създава ли повод за размисъл фактът, че днес кръговете, които подкрепят или се съюзяват с Ердоган и ПСР са именно онези, които са против ЕС? Без да анализираме причините за това, не можем да разберем нито съюзите, които сключва Ердоган и ПСР, нито промяната в рецепцията на ЕС спрямо Турция.

Датата 17 декември 2013 г. (на тази дата започна разследването срещу най-големия корупционен скандал в републиканската история на Турция – бел. ред.) отново се появява пред нас като преломен момент. За да се спасят от разследване за корупция, Ердоган и обкръжението му бяха принудени да възпрепятстват съда и полицейското разследване. Но за да го направят, им трябваха нови съюзници. Ердоган нарече разследването от 17 декември 2013 г. „цивилен опит за преврат на паралелната държава“, с което визираше, че зад разследването стои Движението на Гюлен, а зад тях – западните сили. Той блокира течащите съдебни дела и полицейски разследвания. Така открито станахме свидетели как изпълнителната власт упражни натиск върху съдебната. Ердоган и ПСР бяха в изпълнителната власт, но превишиха правомощията си като отстраниха незаконно от постовете им полицейските служители, съдиите и прокурорите, които провеждаха разследването. При тази ситуация Ердоган се нуждаеше от силни съюзници. Какво толкова се случи, че партии като ПНД и РНП, които защитаваха разследването срещу корупцията от 17 декември 2013 г. изведнъж промениха линията си и възприеха реториката на Ердоган за „опит за цивилен преврат“ и „паралелна държава“? Как стана така, че тези партии бавничко и неусетно се отказаха от решителните си позиции?

През това време Ердоган и ПСР загърбиха всичко, свързано с присъединяването на страната към ЕС. Една седмица след избухването на корупционния скандал той освободи всички задържани по делото „Ергенекон“. Образно казано Ердоган подари букет от цветя на дълбоката държава, ПНД и крайнолевите националсти, като заяви, че (с делото „Ергенекон“ – бел. ред.) е бил „устроен капан на националната армия“. Чрез операции с почерка на дълбоката държава, той сложи край на действащия процес на Мирно отваряне към кюрдите, иницииран от самия него.

Той нападна с тежко въоръжение населени места като Джизре и Диярбекир, където живее цивилно население. Ердоган върна обратно в 1990 г. реториката спрямо кюрдите, когато беше във възход политиката на тяхното отрицание. Благодарение на това той подсигури гърба си с подкрепата и мощта на ПНД, крайнолевите националисти и особено Дълбоката държава. Специално РНП беше много доволна от факта, че Движението на Гюлен е подложено на „лов на вещици“. От друга страна, ПНД беше сигурна, че освободените места в администрацията ще бъдат попълнени с нейни функционери. Дълбоката държава беше загрижена за това отново да възстанови влиянието си сред Турските въоръжени сили (ТВС).

При така създалата се обстановка беше отворен пътят към преврата на 15 юли 2016 г. След опита за военен преврат Ердоган и съюзниците му вече имаха така необходимия за тях претекст. По този начин от редиците на Турските въоръжени сили за нула време бяха отстранени прозападно настроените кемалисти, както и други фракции, които подкрепяха ЕС и НАТО. Това беше събитие подобно на закриването на еничарския корпус, което щеше да има изключително дълбоки последствия. След операциите в армията на ключови позиции бяха назначени кадри, които защитават ориентацията към евразийството, Русия и Китай; които носят авантюристичен дух и могат да се нарекат пост-Енверисти (от името на Енвер паша – османски военен и политически деец, активен участник в Младотурската революция от 1908 г. – бел. ред.). Докато течеше разпределението на влияние в ТВС между поддръжниците на евразийството и Ердоган, то задълбоченото влияние на втория беше ограничено.

След събитията между 2013 г. и 2016 г. Турция коренно промени външната си политика и политиката си за сигурност. САЩ и много от европейските съюзници бяха поставени в категорията вражески държави. На терен влиянието на Русия достигна връхната си точка. Със закупуването на отбранителните системи С-400 се появиха и първите признаци на промяната в стратегическата ориентация. В Сирия Турция открито преследваше политики, които противоречаха на НАТО и САЩ. Турция подкрепяше джихадистите, започваше прокси войни, играеше една опасна неоосманистка игра. През това време 3,5 милиона сирийски бежанци бяха принудени да търсят закрила в Турция, които после бяха използвани като жокер от страна на Анкара за оказване на натиск върху ЕС. Ердоган многократно отправи заплахи към ЕС, че „ще отвори вратите“ и „ще изпрати сирийските бежанци в Европа“. Той избра да използва тези закани, особено във връзка с проблемите с Гърция и Кипър. Той обвини германската канцлерка Ангела Меркел в нацизъм, създаде напрежение с Франция и Холандия. Ердоган радикализира мюсюлманите от турски произход в Европа чрез джамиите, контролирани от турската дирекция по вероизповеданията „Диянет“. При все това, Ердоган обясняваше тези политики на народа си през призмата на разделението между исляма и християнството. Той открито обвини САЩ и Германия за опита за военен преврат на 15 юли 2016 г. Ердоган настървено раздухваше вътре в страната, че основната сила, която стои зад опита за преврат е САЩ. Той лансираше пред турската общественост инициативите за военна окупация в Сирия като своеобразно завладяване, използвайки турско-ислямска реторика. Ердоган поставяше акцент върху разделението „ние“ – „те“. Докато рисуваше образа на Европа като Другия, Ердоган успя да разгърне в обществото, особено сред младите поколения представата, че в качеството им на мюсюлмани и на хора от Изтока турците са противоположност на западния човек, прибягвайки до различни дипломатични похвати.

Европейският съюз и западният свят с тревога наблюдаваха развитието на тези събития. Те анализираха символния език и поведението на Турция и направиха преценка на ситуацията. В този период рецепцията на Турция спрямо Европейския съюз достигна до най-ниската си точка в цялата история. Със символни послания като ареста на западни журналисти и лансирането им пред обществото като „чужди агенти“, превръщането на църквата „Света София“ в джамия ясно беше откроено възприятието за нова идентичност, вътре в страната редиците бяха стегнати, а Ердоган знаеше как да обърне всичко това в своя полза.

Европейският съюз вече не възприема Турция като европейска държава, защото самата Турция не възприема себе си като такава!

Източник: Tr724.com

___________ (!) Всички права на публикуваните новини, статии и снимков материал са запазени. Новините, статиите и снимковият материал не могат да бъдат използвани без изрично разрешение, дори да се посочва източникът им.