През 1990-те най-популярният слоган в Турция беше: “Турция няма да стане Иран!“ Когато убиваха някой интелектуалец със секуларни възгледи, масите излизаха по улиците и скандираха: „Турция няма да стане Иран!“

Иран беше пример за пленяването от страна на политическия ислямизъм на едно общество, което прави опити за модернизиране под натиск, както и за заличаването на едно поколение, подлагайки го на изтребление и заточение.

Мариам Зари е родена от родители от онова поколение. Когато е била бременна, майка й се намирала сред политическите затворници, които били подлагани на изтезания. Тя родила Мариам в затвора “Евин“ на Хомейни и още докато била бебенце дошла с нея в Германия. И никога след това не отворила страницата на ужасявощото минало, чак дотогава, когато Мариам започнала да задава въпроси, дори заснела документален филм въз основа на тези въпроси.

Излъченият при откриването на международния кинофестивал „Берлинале“ „Born in Evin“ (Роден в Евин) документален филм дава отговори на въпросите на Мариам точно навръх 40-годишнината от иранската революция.

„Каво беше преживяно? Защо никой не проговори за преживяното?“

Тази гледна точка ни дава възможност да задаваме въпроси за мрачната тишина, родена от травмите на всички потиснически режими, а не само в Иран. Мариам показва нагледно колко е трудно да накараш да проговорят замлъкналите уста. После един неин връстник, който е успял да наруши мълчанието обобщава причината с една много горчива констатация:

„Защото са били победени. И – докато приятелите им са умирали – те останали живи.“

Разбира се, към тези аргументи трябва да добавим и тежкото бреме на спомените… Това бреме е по-тежко от акта на забравянето.

Но Мариам не се отказва, тя се захваща за видимата страна на проблема и започва да пробива айсберга. Истината, с която се сблъсква накрая задавя и самата нея в сълзи.

На откриването на кинофестивала един зрител попита кое е провокирало сълзите на младата режисьорка.

„Впрочем, аз исках да махна някои части при монтажа.“, каза тя и допълни: „После забелязах, че те са част от разказа. Това бяха политически сълзи. Не ги съкратих.“

От времето, в което е била родена и от целия ужас на личната си драма Мариам е успяла да направи одухотворена и хуманна равносметка на миналото. От един социален трус, тя успяла да дестилира болезнена история на успеха.

Докато гледах документалния фил, съзнанието ми биваше заглушавано от слогана на 90-те „Турция няма да стане Иран!“ Турция, за която мечтаеха скандиращите този слоган беше последната крепост на секуларизма, намираща се в най-източната точка на Запада и – в най-западната точка на Изтока. Тя нямаше да падне в клопката на политическия ислямизъм.

Днес, затворите на Ердоган са препълнени с хора с леви убеждения, либерали, дори последователи на различни дервишки братства и ордени, които някога са го подкрепяли срещу милитаризирането на страната. Все още в затворите има над 600 бебета, които лежат там заедно с майките си.

Както секуларните, левите интелектуалци, които са успели да спасят душите си от моллите в Иран, са преживели период на изгнание, по същия начин сега потисническият режим в Турция създава „поколение на турски изгнаници“ в чужбина. Турция, за която се казваше, че „няма да стане Иран“ стремително навлиза под същия черен облак чрез наложените ограничения за модерния начин на живот и правилата, основани на религията.

След четирийсет години, ако едно дете, родено в затвора „Силиври“ попита изгнаниците „Какво преживяхте?“, „Защо мълчахте?“, какъв ли отговор ще получи? „Die Zeit“

Obzornews.bg