Home»АНАЛИЗИ»Може ли икономическа криза да събори Ердоган от власт?

Може ли икономическа криза да събори Ердоган от власт?

Кадри Гюрсел

Ако напишете на турски в Гугъл, „който идва след криза, си отива при криза“, ще се сдобиете с представа относно разпространените очаквания на опозиционните среди в Турция. Липсващата част в горното изречение е името на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

Кризата, която го докара на власт избухна през 2001 г. Това беше най-тежката финансова криза до онзи период. На предсрочните парламентарни избори, които се проведоха на 2 ноември 2002 г. след кризата избирателите показаха червен картон на партиите в коалиционното правителство, което държаха отговорно заради причиненото страдание от скоростното обедняване и нарастваща безработица и докараха на власт Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието.

Сега сме в 2018 г. и Турция отново е изправена пред финансова криза. Преди референдума за конституционни промени на 16 април 2017 г., организиран от Ердоган, за да стане президент на президентска република се появиха първите сигнали, вещаещи обезценяването на турската лира. Тази криза се задълбочи изведнъж след изборите на 24 юни 2018 г., които Ердоган спечели. На 10 август (2018) за един ден турската лира се обезцени с 23,3 на сто. Ускоряваща роля за това изиграха и увеличаването на митата за стоманата и алуминия от страна на американския президент Доналд Тръмп, но основната причина беше крехкото състояние на турската икономика, заради тежестта на външния дълг и наближващите срокове за неговото погасяване.

Обезценяването на турската лира доведе след себе си и бързата инфлация, редуцирането на икономиката и безработицата. Следователно, в изречението, „който идва след криза, си отива при криза“ става ясно кой е предполагаемият човек, който ще си тръгне в състояние на криза – това е президентът Ердоган.

Но дали това е толкова лесно?

Възможно ли е икономическата криза, която е отворила пътя на Ердоган към властта, след години да произведе автоматичен резултат и той да падне от власт? Макар и да не се изтъква в прав текст, в някои външни среди, които следят отблизо Турция е налице подобно очакване. Например редовете, цитирани по-долу, които провокираха написването на настоящата статия. На 25 септември „Вашингтон поуст“ публикува статия със заглавие „Внезапен край на безумното строителство, когато икономиката в Турция расте“.

В новината пише: „Според икономистите закъснялото повишение на лихвения процент налага свиване на икономиката, съпроводено от непредвидими политически последствия. През идните месеци президентът Ердоган ще се изправи пред необходимостта от взимане на по-трудни решения, които ще бъдат тест за умението му за изграждане на баланс между евентуално споразумение с МВФ – горчивото лекарство, от което икономиката се нуждае, от една страна, и реториката му, насочена към угодяване на тълпите. Рискът се крие в това, че прагматизмът на Ердоган може и да не заработи на такива оборити, че да попречи на сриването на турската икономика. Професорът от Харвардския университет и автор на книгата „Глобалният капитализъм“ Джефри Фрайдън казва, че „когато икономиката е в беда и авторитарните режими са в беда.“

Епитетът „авторитарен“ в горния пасаж се отнася за режимът в Турция. В Западното полукълбо от години се шири мнението, че Турция се управлява от авторитарен режим. И при авторитарните режими може да се говори за съгласие относно нулева толерантност спрямо корупцията, с цел растеж на икономиката; оценяване по заслуги; обезпечаване на частната собственост и трудовите правоотношения и правосъдна система, която да работи за това. Само че в Турция, игнорирането на законите при режим на извънредното положение след опита за преврат на 15 юли 2016 г. и след наложения по-късно режим в условията на президентска система, нещата продължиха постарому.

При това положение е трудно да се говори за предпоставките, които осигуряват възхода на икономиката при авторитарните режими. Ако обаче изредените по-горе предпоставки не са налице в една държава, тогава може да се говори за лошо управление или неспособност да се управлява. Разбира се, никак не е случайно, че първите симптоми на валутната криза в Турция се появиха след референдума на 16 април 2017 г., когато се разбра, че страната поема към авторитарен модел на управление.

Политологът от Университет „Сабанджъ“ в Истанбул проф. Ерсин Калайджъоглу разказа пред „Ал Монитор“ от какво най-много се нуждае една власт, за да избави от икономическа криза страната. „Намираме се в рамка, която е приела да расте в условията на капитализъм. Има различни примери в това отношение, в САЩ се прилага либерален свободен пазар, в Германия и скандинавските страни – социална пазарна икономика, в Китай – мощен държавен капитализъм. А у нас (Турция) е налице капитализъм на шуро-баджанащината. Държавата има афинитет към определени фирми, осигурява им добри условия, накрая това нарушава баланса при разпределението на приходите.

Ефективността е плаваща, ту слиза, ту се покачва. Турция трябва да изгради система, която да вдъхне доверие на вътрешните и външните пазари, да въведе върховенството на закона и да бъде предвидима. Ако се налага, може да се приложи мярка на затягане на коланите. Тук необходимото условие е доверието“, изтъква проф. Калайджъоглу.

Ерсин Калайджъоглу твърди, че по време на предишните кризи Турция е изграждала необходимото доверие чрез външен фактор, укрепвайки стабилността му. За кризата през 1970-1980 г. той посочва Тургут Йозал, а за тази от 2001 г., припомня, че в страната е поканен Кемал Дервиш от Световната банка. По негово мнение „Турция трябва да си намери някакъв икономически цар“.

Предоставянето на правомощията, свързани с управлението на икономиката на „икономическия цар“ налага споделянето на властта, но за режим, който е концентрирал цялата власт в ръцете на един човек, лишен от гъвкавост, суров, склонен към конфронтиране това е много трудно постижимо.

И докато Турция не отчете напредък в това отношение, тя няма шанс да намери евтини кредити.
Споразумението с американската консултантска фирма „McKinsey“ за работа в сферата на публичните финанси и мерките за доходите имаше за цел да вдъхне доверие на пазарите. Само девет дни след като министърът на финансите и зет на президента Ердоган Берат Албайрак съобщи новината, че има споразумение с „McKinsey“, турският президент заяви, че страната може да се справи сама и обяви споразумението за невалидно.

Става ясно, че Ердоган е взел това решение въз основа на антиамериканските реакции, които дойдоха от електората му. Това дава и отговор на въпроса дали той ще успее да балансира между популистките изказвания и горчивото лекарство, от което се нуждае икономиката. Имайки предвид обстоятелството около „McKinsey“ на този етап е невъзможно да бъдат убедени в обратното онези, които твърдят, че Ердоган никога няма да седне на масата за преговори с МВФ.

В такъв случай какво ще предприеме Ердоган? След като не успява да се справи с икономическите проблеми, които тласкат страната към криза, нима и той ще падне от власт още на първите избори, както и предшествениците му? Това би било прекомерно хубаво очакване за онези, които не искат да виждат Ердоган на власт. Главно заради четири съществени причини.

Първо: Режимът, който докара на власт Ердоган през 2002 г. не беше авторитарен и успяваше да продуцира политическа промяна, а настоящият режим, няма капацитет за такава.

Второ: За да може изборите да доведат до реална промяна, е нужно да има свободни и независими медии, безпристрастна журналистика в полза на обществения интерес, свобода на словото, независимо и безпрестрастно правосъдие. В Турция е невъзможно да се твърди, че тези предпоставки са налице.

Трето: Понеже режимът не е гъвкав, той е крехък, но за сметка на това в Турция е налице една предана и многочислена консервативна група, която се отъждествява с „Водача“, както те наричат Ердоган и се облагодетелстват повече от публичните средства в резултат на покровителстване. От една страна, Ердоган е убедил тези хора, че кризата е някаква конспирация на външните сили, а, от друга, вярват, че ще преодолеят кризата по-леко в сравнение с останалите прослойки благодарение на техния „водач“.

Четвърто: В Турция достъпът на опозицията до медиите е почти прекратен. Дори това да е налице не е лесно да бъде убедена определена критична маса от хора в това, че с настоящите играчи опозицията е способна да създаде алтернатива на властта.

Ердоган, който отказва да търси решение на кризата с конвенционални мерки на едно събрание в Къзълджахамам, на 6 октомври, заяви: „Ние никога не трябва да забравяме една истина. Всяка криза води със себе си и редица възможности.“ Преди да се правят прогнози за политическото бъдеще на Ердоган, трябва да се види какво той ще направи или няма да направи, за да обърне тази криза в своя полза. Източник: Al-monitor.com

Obzornews.bg

___________ (!) Всички права на публикуваните новини, статии и снимков материал са запазени. Новините, статиите и снимковият материал не могат да бъдат използвани без изрично разрешение, дори да се посочва източникът им.