Несрин Нас, ahvalnews.com/tr

Ставаме свидетели на това как светът, за който хранехме надежди, мислейки си, че ще бъде по-демократичен, по-хуманен, по-справедлив – процес започнал през 1970 г., до падането на Берлинската стена – сега рухва пред очите ни.

Особено последното десетилетие на съвремието ни е белязано от вълната на авторитарни и еднолични режими.

От САЩ до Филипините, от старите европейски демокрации до бившите държави в Източна Европа, които положиха огромни усилия, за да влязат под чадъра на някогашния демократичен Европейски съюз, от Турция до Венецуела и Индия, в редица страни са във възход еднолични режими, които се разпространяват вълнообразно. Последно към тази вълна се присъедини и Бразилия.

Широките маси, които плащат най-тежката цена за кризите, породени от онези, които не схващат наложената от глобализацията трансформация, не успяват да обучат човешкия ресурс съобразно тази тенденция, които се опитват да управляват все още с индустриалните машини, автомобилната промишленост, петролните рафинерии и телевизиите един свят, в който пазарите и предпочитанията на хората се определят от алгоритми, търсят упование в авторитарните режими.

Докато светът е на прага на информационни и биотехнологични революции, тираните, които игнорират градивните и свободните идеи и се опитват да затворят страните си зад високи стени, един след друг слагат ръка на властта.

Общото обещание на едноличните владетели, дошли на власт чрез демократични избори е устойчивост и стабилен възход, опирайки се на миналото. Те виждат в плурализма, многопартийната система, правосъдието, разделението на властите и особено в лицето на независимите медии източник на нестабилност и внушават това на останалите.

Те не се притесняват да казват това на всеослушание. Журналистите се намират под открития натиск на авторитарните управления. Нито Тръмп, нито Ердоган харесват независимото правосъдие. Те гледат на разделението на властите като на преграда пред волята на мнозинството, която са въплътили в собствените си персони.

Много често тълпите действат, ръководейки се от убеждението, че „е хубаво да има човешки права, свободи, правова държава, но когато светът върви към неизвестното някой с тояга в ръка трябва да овладее положението“. Така те си затварят очите за апетита на авторитарния владетел за безгранична власт, както и за това, че необузданата сила не се задоволява с постигнатото.

Слабото място на едноличните режими е именно тук: те смятат, че подчинението, постигнато чрез потискане на обществото е стабилност, а онова, което те мислят за стабилност, всъщност разяжда обществото отвътре. Това състояние не само разяжда общесвото, но съсипва и едноличните режими.

Защото в прекомерно подчинените системи представата за реалност се губи. Митовете заместват истината. Това е все едно да вярваш, че с построяването на стена на границата с Мексико, ще съхраниш за вечни времена могъществото на Америка или, хващайки се за великолепния период на Османската държава, ще създадеш силна и уважавана Турция.

Колкото повече се размива границата между митовете и реалността, толкова по-силен става авторитаризмът. Тълпите, които вярват, че не съществува друга истина освен заявената от авторитета, наливат още повече вода в неговата мелница. С времето за безраличните тълпи мисленето се превръща в трудно занимание, опитите за разбиране на нещата са напразни усилия, а добродетелта и моралът се смятат за слабост.
Но с укрепването на авторитаризма се увеличават страхът и несигурността, отслабва институционалният морал и добродетелта, следователно неустойчивостта нараства. Растящата неустойчивост води след себе си натиск от страна на властта, а това води до желанието за свобода.

Например Калвин, който утвърждава сурова тирания в Женева под предлог, че осъществява реформи в религията е използвал всякакви инструменти на насилието, за да ограничи индивидуалните свободи, но това е довело до зараждането на идеята за политическа свобода.

В държави като Англия, Холандия и дори Съединените щати, които попадат в областта на неговите интереси идеята за либерална и демократична държава са намерили най-яростните си привърженици. Където догмите на Калвин са станали закон, там са избуяли и идеите на Кастелио, който се обявява срещу неговата религиозна тирания и отбелязва в своя манифест, че „комарът се бори със слона“. Така Кастелио отворил пътя към разширяването на индивидуалните свободи.

Призивът на Кастелио за уважение към мисълта и вярата, по-късно се е превърнало в условие без което модерните държави не могат да съществуват и е станал част от съвременното мислене.

Защото той е станал свидетел на това как под тиранията на Калвин Женева се превръща в пустиня и се дави в кръв и ужас.

Независимо с какви мотиви се създават, всички потиснически режими и техните преходни победи остаряват за кратко време. Защото нито един режим не може да унищожи напълно волята на човека да пребъде във вечността. Опитът ни показва, че общества, в които институциите са съсипани, свободата на изразяване, на мисълта, на академичното творчество е ограничено, те ще изгубят шанса си за съществуване в света на големите технологични революции.

Икономическата криза, която сега преживяваме (в Турция) под формата на висока задлъжнялост, поскъпване на валутата, висока инфлация, нарастващите фалити и увеличаващият се брой на безработните, поляризацията в обществото и моралната деградация е резултат от неспособността ни да проумеем промените в света, затваряме си очите за истината, както и от мисленето ни, че ще преодолеем проблемите си, ако един силен лидер размаха тоягата и ще осигурим бъдещето си, хващайки се за миналото.

Няма нужда да сме ясновидци, за да проумеем, че последиците от управлението с тоягата на един лидер в епохата на комуникациите и биотехнологиите, ще бъдат пагубни. Демокрацията, свободата, творчеството, обновлението, справедливостта, законът, плурализмът… всички те са свързани помежду си. Ако едно от тях рухне, повлича и останалите след себе си. И обратното, ако някоя от тези ценности укрепне, укрепват и останалите.

Но „истината“ стои над всичко. В обществата, в които истината се отрича, а въображаемото се представя за реалност, крахът идва по-бързо от предвиденото. За да разберем бъдещето, трябва да приемем истината и да назовем нашето място в истинската реалност. Само тогава можем да осмислим кое как да направим по-добре и да имаме добавена стойност към света в 21-ви век.

Obzornews.bg