Елиф Ялаз

В Турция има само една форма на критика, която, променяйки образа си, може да се възпроизвежда сама, колкото и да бъде забранявана – това е хуморът.

Проблемите в политиката, особено напоследък изиграха огромна роля за социализирането на хумора в Турция. Хуморът беше забранен, опитаха се да го унищожат, хумористите баха арестувани, наказвани. Но този жанр сам си сътвори моментни полета, където да господства. В Турция колкото повече имаше намеса в хумористичния жанр, толкова по-гъвкаво той се сдоби с умението да функционира.

Затова хуморът в Турция същевременно се явява поле за действие и има своя традиция, белезите на която са повлияли дори на политиците.

Някогашният премиер на страната Аднан Мендерес е казал: „Бог да не дава такава опозиция дори на враговете ми!“, визирайки Републиканската народна партия. А на Сюлейман Демирел се приписва фразата: „Какво? Да закрием публичните домове, та народът нас ли да ни люби?“ Това са от онези лидери, които отвреме навреме са пренасяли хумора и в политиката.

Но при сегашните политици, оставете настрана абсурдните реакции и гафове, въобще не може да се наблюдава подобна хумористична атмосфера.

Карикатуристът Тунджай Акгюн изтъква, че културното равнище на политиците в Турция е изключително плитко и допълва:

„Никого не го е грижа за културата. Ние можем да открием историческите шеги на Демирел, предизвикващи усмивка, дори и да са негативни. Такива шеги има и Ербакан. Не бива да подминаваме и тънкото чувство за хумор на Иньоню (Ердал), който имаше кратка политическа биография. А в последно време трябва да поставим на отделно място Селяхатин Демирташ. Той притежава бликащо чувство за хумор, който веднага се предава на хората. Извън него е напразно да се търси чувство за хумор у невежите и груби политици, които се утвърдиха през последните години.“

Когато стане дума за хумор, разбира се, човек се сеща за протестите в парка „Гези“. Както и за ширещата се ирония, запечатана по стените след тези събития. Акгюн обяснява плъзналия тогава по улиците хумор с думите:

„В интерес на истината аплодирах вътрешно онова остроумие, което раждаше такива насмешки. Може би не всяка възраст го осъзнава, но сатиричните кодове, които ние с години наред залагаме в нашите хумористични списания се дешифрират и се разпространяват сред широката публика, което води до много интересен бум. Това е духът на времето.“

Акгюн твърди, че превръщането на хумора в някакъв вид активна дейност е положителен знак и припомня една случка от миналото:

„През 1990-те години имаше опит Ешбер Ягмурдерели да бъде осъден за няколко десетки години с едно абсурдно обвинение, тогава ние превърнахме една от стаите на хумористичното списание „Леман“ в затвор и се затворихме там. Автентични легла, решетки и т.н. Когато издирваха Ешбер Ягмурдерели полицията нахлу в редакцията на „Леман“ с идеята, че може да се е укрил там. После след като го освободиха, той дойде да преспи с нас една нощ в тази импровизирана затворническа стая.“

Акгюн припомня, че излизането на списание „Леман“ в миниатюрен формат, заради кризата с вестникарската хартия, както и специалният брой, посветен на Сарая са конкретни действия с жива ирония. И сваля шапка на ироничните плакати на студентите от Близкоизточен Технически Университет (ODTÜ), с които те протестират и превръщат това в традиция.

Когато става дума за кризата с вестникарската хартия Акгюн не може да премълчи трудностите, с които са се сблъскали и обяснява:

„Да оставим настрана хартията, разходите за печат, но дори разходите за разпространението на едно периодично издание са пълни с абсурдни трудности. И без това като погледнете състоянието на списанията в страната, виждате каква мизерия е. Нито има някакво престижно списание за публицистика, нито пък плурализъм. В цивилизования свят тези неща ги има. Дори когато се инвестираше в медиите, не успяха да направят едно читаво списание. Ние сме сътворили чудо. Но днес условията са много сурови и това може да надвие даже нашата съпротива.“

Друго име към когото се обърнахме е основателят на интернет сайта за хумор и сатира Zaytung Хакан Билгинер.

Според Билгинер причината за широкото разпространение на хумора сред турското общество са икономическата и социалната криза. Билгинер заявява:

„По мое мнение, Турция е страна, в която хуморът се използва много интензивно и на ниво. Една от съществените причини за това е, че хуморът стана важен механизъм за самозащита сред хората. Независимо от политическата им принадлежност, за мнозина Турция е трудно място за живеене главно заради икономическите условия. Хуморът е полезно средство за облекчаване в условията на тежко икономическо състояние. Отделно, ако спадате и към опозицията, средата става още по-тежка, недоволството и липсата на надежда за страната допълнително нарастват. И това ви тласка по-често към хумора, за да може да изтърпите настоящото положение. Наред с това проблемите, свързани с демокрацията, свободата на словото и печата в Турция представляват заплаха за директното изразяване на мнение. Хуморът и иронията и тук в известна степен се превръщат в остров на сигурността.“

Относно развихрилата се хумористична тенденция по време на събитията в парка „Гези“ Билгинер казва:

„Тогава хумористичните послания, които се появиха на плакатите и стените по-рано бяха публикувани в социалните медии. Тази култура продължи и след събитията в „Гези“. После се осъществи и интерактивна връзка. И уличните събития започнаха да пълнят социалните медии. Не само в политически смисъл, възможно е ироничните текстове в социалните медии да се забележат под различна форма и по стените, или пък насмешка тръгнала от улицата да се разпространява в социалната мрежа.“

По отношение на тематиката, която разработват в Zaytung Хакан Билгинер споделя:
„Впрочем няма нещо, наречено дневният ред на Zaytung. Налице е анализиране на истинския дневен ред и преразказването му по различен начин. Тук под истински дневен ред имам предвид, че не на всяка цена се спираме на медийния дневен ред или политическите събития. За нас и личните истории може да се превърнат в дневен ред.

Но в Турция много често границата между нашите новини и истинските новини се размива. За абсурдните новини, които са истински, но не би трябвало да се случат хората използват фразата „като новина на Зайтунг“. Това е фраза, която ние дадохме на турския език.

Понякога новина, която ние по-рано сме пуснали като абсурдна история, с течение на времето става реалност. Тогава пък вместо да се шегуваме се оказва, че сме направили прозорлива прогноза. За нас това се превръща в приятна изненада.“

Сатирикът от списание „Уйкусуз“ Баръш Уйгур обяснява разцвета на хумора с турската хумористична традиция.

Уйгур припомня, че в Турция хората винаги са били в тясна връзка с хумора и допълва:
„Във всяко кафене има по няколко комични мъже, както и жени, които не пестят словото си, за да разсмиват хората.

На това трябва да се гледа по-различно то фигурите във властта. И трибуните си имат свойствен хумор, както и сред хората, които всеки ден пътуват в един и същ влак.“

Уйгур твърди, че представата, че сатиричните списания са опозиция на властта е погрешна и заявява:

„Ако се обърне внимание, сатиричните списания излизат във формат от шестнайсет страници и критикуват властта, опозицията, бизнесмените и медиите само в три-четири от тях. В другите страници се прави самоирония или се иронизират себеподобните.

Тоест в интерес на истината всяка седмица ние иронизираме себе си в дванайсет страници и затова нашата традиция за самокритика е много силна.“

Но и Баръш Уйгур не отрича, че по отношение на натиска върху сатиричните списания чрез ограничаване на хартията и пречките при разпространението ръцете му също са вързани и добавя:
„Една будка, която по-рано продаваше петнайсет списания взима решение повече да не ги продава, ил пък това решение му се спуска отгоре.

Каква самокритика ще направим в този случай? Ние не сме в състояние да го накараме насила да ги продава.

Може би, ако бяхме успели да изградим система на разпространение на абонаментен принцип това щеше да ни бъде от полза, но това не зависи само от нас, в Турция пощите и без това работят както им скимне.“ Източник: Ahvalnews.com.tr