Home»АКТУАЛНО»Хасан Ефраимов: Последовател съм на суфизма

Хасан Ефраимов: Последовател съм на суфизма

Д-р Ефраимов, след Добрич, Шумен и Кърджали на 9 декември (събота) и столичани ще имат възможност да се насладят на моноспектакъла „Джанки в Манхатън“ по едноименната Ви творба. Как ви хрумна идеята да напишете този разказ?

Аз постоянно пиша разкази. Това ми е работата. Наскоро си направих труда да ги преброя и се оказаха над 200. Имам написан и един огромен роман, който считам за най-смислената ми творба досега. Напълно съм подвластен на чувствата, бушуващи в мен. Пиша това, което и усещам. Много често и ги сънувам. Някакво състояние, което не мога да определя дали съм буден или не, но образите са така ярки и запомнящи се. Огромна част от произведенията ми са родени именно по този начин.

Какво най-много Ви зарежда с творческа енергия?

Във всяка творба може да бъде усетена ръката на Всевишния. Погледнете листото, тревата, цветята. Могат ли да бъдат изваяни, без да са докоснати от божествена сила? Аз съм лекар. Познавам в детайли човешкото тяло. И такива истории за случайности пред мен не вървят. Коя е силата, движеща четката на художника? Същата сила ни кара да мислим, да пишем. Никога не пиша нещо, което не усещам в дадения момент. Тогава творбата не е истинска и читателят веднага долавя това.

С какво усещане написахте „Джанки в Манхатън“?

В случая с „Джанки в Манхатън“ аз усетих болката на караконджула напуснал родния си край. Живях с нея. Видях се седнал там, под цъфналите луди сливи, в някаква далечна страна. Плаках заедно с него. Мъка раздираше гърдите ми. Пръстите ми се движеха сами. Дори не мислех. Затова е истински разказът, защото бях изпаднал в транс и не съм го писал аз. Оня, дето е горе и е един за всички беше решил именно аз да го напиша. По принцип избягвах да го казвам досега за да не ме помислят за луд, но от доста време вече не се интересувам от хорското мнение. Затова ми е все едно кой какво си мисли. Първият вариант на разказа, който се разпространи в интернет – този с многоточията беше оригиналът, излязъл изпод пръстите ми, без никаква проверка от моя страна или редакторска намеса. Така държах да е и в книгата „Дервишки караконджул“. Разказа написах за една нощ. След това реанимирах два дни. Просто не бях в състояние да извърша каквато и да е дейност. Само лежах и все още усещах болката на караконджула. Разказът бе грабнат и разпространен навсякъде по света, където има говорящи български език. Толкова близък се оказа той до душата на българина. Затова винаги казвам, че болката по лудите сливи е болка на целия български народ. Болка на всеки, който се е родил по тези земи. Казвам и друго – трудно ще бъде написан друг разказ, който да го направи по-добре от този. Колкото и да се правят някои хора, че не го забелязват и колкото и да звучи нескромно – някой ден „Джанки в Манхатън“ ще е в учебниците по литература.

Откога Ви вълнува темата за чуждото и родното?

Аз израснах в едно село в Делиормана. Родените там нямат никакъв шанс в живота. Това е мястото, където или оцеляваш или загиваш. Средно положение няма. Научаваш се твърде рано, кое е наше и кое не е, кое е добро, кое – лошо, кое е родно и кое – чуждо. Родно е всичко това, което те кара да дишаш и летиш. Родното слънце, което изгрява над родния хоризонт. Родният вятър, препускащ над родните поля. Нашите птици, нареждащи вълшебни трели, накацали по сачаците на родните къщи. Соковете на тази земя в теб… Всичко друго е чуждо. Може после да имаш и целия свят, но нищо в него няма да е твое. И ще е толкова чуждо. Ще се събудиш една сутрин в палат, а в душата ти ще е празно и пусто. Тогава, ще се изправиш пред огледалото и ще погледнеш дълбоко в душата си. Ще се окаже че вече дори тя не е твоя, а чужда. Тогава отново ще поемеш към родното, прежалил всичко чуждо и лъжовно за да се слееш някой ден и ти с тази земя, с която са пропити потта и кръвта на дедите ти. Толкова е просто. Друго няма.

Как съпреживявате тъгата и мъката, насъбрала се в душата на емигранта?

Емигрантът е нещастник. Той е лъжец – лъже себе си и околните, че е много добре. Опитва се да си внуши това за да залъже болката си. Той е този, който оправдава постъпките си, твърдейки че всеки има право на по-добър живот, но на много от тях животът им не е бил лош и тук. Всъщност, огромна част от тези наши хора, които са в чужбина не са емигранти, а гурбетчии. Съвсем различно е. Отишли са там за да припечелят и някой ден ще се завърнат. От известно време наблюдаваме това сред нашите изселници в Турция. Чакат само да се пенсионират. После, веднага довтасват и започват да стягат родните си къщи. Може да ги видите по всички села. Вече децата на нашите гурбетчии са емигранти. Те няма да се върнат никога в България. Някои от тях се мъчат да ги учат на български, пращат ги в български училища, но съвсем скоро като пораснат, те ще поемат по своя път в чужда страна, с чужди порядки. Това е болката на българина емигрант. Той знае че е последно поколение българин. Затова толкова го боли от аромата на лудите сливи.

„БЪЛГАРИЯ НИКОГА НЯМА ДА ОПУСТЕЕ“

Имате ли Ваши близки и роднини в чужбина?

Да, майка ми, баща ми и сестра ми се изселиха през 1989 година. Цялото ми семейство. Сестра ми живее в Истанбул, а майка ми и баща ми са в едно градче в Южна Тракия. По-близо до България. А и там живеят само изселници. Баща ми твърди, че е сред наши хора. Всъщност, по-голямата част от родата ми се изсели. Останахме само няколко души от огромен род. Имам братовчеди в цяла Европа, в Америка и в Австралия дори. През лятото къщата ми се превръща в хан. Всеки гледа да прескочи до Родината и да си поеме от аромата на лудите сливи. В последната неделя на август, всяка година в родното ми село има събор, където се събира целия род. Тогава потичат цели реки от сълзи. Описал съм го в разказа си „Корона от магарешки бодили“. Какво, ако не корона от магарешки бодили е чужбина? Корона, ама от бодили.
Всъщност, хората не само напускат България. Има и такива, които идват. Съществува и обратен процес. Моят зет е американец. Родителите му емигрират през 1989-та година, когато е бил на 2 години. Израснал е в Америка, но после цялото семейство се завръща в България. Момчето почва да учи български, след това записва медицина във Варна, където се запознават с дъщеря ми. Шест години го приемах на гости в дома си. Четяха заедно с дъщеря ми. Тя беше една година напред от него, но му помагаше постоянно. Без нея, с неговия български, не знам как щеше да завърши. Но научи езика и започна да изкарва петици дори. Беше много горд. На седмата година се ожениха. Сега работи в болницата в Добрич и специализира неврология. Вече е трета година специализант, а за Америка и чужбина не иска да чува.
Така че, едни заминават, други пристигат. България никога няма да опустее.

Защо има толкова много болка и страдание в текстовете Ви?

Заради „Сенките от тъжния скут на мама“. Имам такъв разказ. Мама ми разказваше тъжни приказки. Тя е виновна за всичко. Аз съм тъжен човек. Може би това е причината. По принцип живея много изолирано. Единици са тези, с които се срещам, извън пациентите ми, но напоследък и тях ги подбирам. Чувствам се най-добре в компанията на зверовете от моя двор – българска овчарка и котарак. А, може би прекалено много болка са ми причинили хората? Идва момент, в който човек отхвърля празнословието и двуличието в отношенията. Лъжата и лицемерието започват да дразнят, докато станат нетърпими. Алчността, стаена в лицата на хората кара болката да крещи в теб. Започва да те боли заради постъпките на хората. После, обръщаш се назад и виждаш една отминала епоха, където си видял само щастие. Двора на дядо, където никога повече няма да бъдеш. Лицата от детството, заминали в забвението. Пустият Делиорман… А шейтаните продължават да се хилят ехидно от екрана и да обещават. Знаеш, че не е по силите ти да промениш всичко това. Как да стане промяна при толкова много глупаци наоколо? Хора, които са загърбили ценностите на цивилизацията и продължаващи да дълбаят надолу, интересуващи се единствено от личната си облага, а добротата наричащи наивност.

Вярвате ли в силата на доброто?

Аз вярвам, че доброто е толкова заразно, колкото и злото. Ако човек продължава да прави добро, абстрахирайки се от всичко наоколо, ако го повтаря всеки ден, без да се умори… Някой ден злото ще се предаде. Това е бъдещето пред човечеството. Друга алтернатива просто няма, защото иначе ще се самоунищожи. Злото винаги се самоунищожава. Това е заложено в самото му съществуване. Идва ден и загива в собствената си жлъч. Умира от преяждане. Яде толкова много, докато накрая не се пръсне. И може би затова има тъга в моите произведения, защото този ден все не идва и не идва.

Написали сте разказа първо със заглавие „Джанки в Истанбул“ само за една нощ. Кое чувство Ви тласна да го направите?

Аз вече ви разказах как се появи разказът, но може би трябваше да започна по-отдалеч. Всъщност, аз съм последовател на едно древно учение – суфизма. Родът на дядо ми по майчина линия са изселници от района на турския град Кония, където е живял великият Руми и те запазили учението му по новите земи. Дядо ми беше суфист, но тогава това беше забранено и затова той го практикуваше тайно. Провеждаше медитациите си в най-затънтените гори на Делиормана, но от мен не се криеше никога и така лека-полека аз овладях способите му за медитация. Това е възможността да се откъснеш от този свят и да попаднеш в някой друг. Описал съм го в „Божествен нектар“ от сборника за шейтаните.

А Вие как медитирате?

Става с различни методи. Аз го правя със слушалки на глава и с много тежък и депресиращ метъл. В състояние на транс човек е способен да изпита всевъзможни чувства. Дори болката в душата на караконджула, напуснал родния си край. Така съм написал десетки мои разкази. Според учението на Руми, дали си тук или там е без значение. Ти си там, където решиш в дадения момент от време. Ад няма, няма и рай. Адът е в самите нас. Убиеш ли муха, може да си убил дори самия Бог. Той може да и тук и там. Животът е свещен. Даден е на заем. Блажени са оползотворилите го пълноценно. Всъщност, и времето е лъжа като всичко останало на този свят. Истинска е само смъртта и сливането с разума на безкрая. Това е смисълът на човешкото съществуване – да занесеш зрънце истина в безкрая.

Как решихте да разгърнете темата за „джанките“, за да стане тя глобална?

Промених заглавието на разказа, защото иначе той щеше да бъде само за една част от българския народ. А всички се пържеха на един огън. Всевишният е един, макар че го наричаме с различни имена и му се молим по различен начин. Джанките са свързващото звено. Ароматът им е един за всички, родени по тези земи. Те са тук, но корените ми са оттатък, в един друг паралелен свят. Човек е това, което приема. Целият е изтъкан от химия. Всички ние сме деца на химията на тази земя – нашата родна. Този, който те кара да мразиш е враг на самия Всевишен. Толкова е просто. Аз съм учителят, който не отделя децата си. Така ни учи Руми. Аз съм и за българи и за турци. И се опитвам да им показвам пътя, по който да вървят. Без да твърдя че моят път е най-правилният. Който реши, тръгва след мен. Който може, минава и пред мен. И така, „Джанки в Истанбул“ стана „Джанки в Манхатън“.

На Балзак се приписва следната мисъл: „Най-благородната болка е носталгията.“ Бихте ли написал произведение с подобно заглавие?

Няма нужда от заглавие. Дали се наричат по един или друг начин, моите произведения са изтъкани от носталгия. Няма човек, който да ги прочете и да остане безразличен. Веднъж прегърнал писанията ми, човек става друг, много по-добър. Защото аз се опитвам да ги направя по-добри. Затова им причинявам носталгия и болка. Болката прави хората по-добри. Когато я изпиташ, повече не я причиняваш на други. Трябва да усетиш болка за да дариш после щастие на останалите. Щастливият човек дарява само болка. Той е самовлюбен, живее в собствен свят. За него просякът, приклекнал до стълбите е само повод за подигравка и гавра.

Какви още заглавия да очакваме от Вас занапред?

Всъщност, нямам представа още, какви заглавия ще имам занапред. Само знам че искам да задълбая в света на мистичното и магичното и то в проявите му в нашенските му варианти. Това усещам. Всеки, който изчете сборника за шейтаните ще разбере че книгата е отворена. Тя не е довършена. Има неизказани неща. Има и едно момиче, което чака, приседнало там, пред дверите на вечността. Главният герой често изрича – чакай ме, ще дойда, някой ден, но не сега. Злото, причинено в миналото, превърнало се в добро в света, неподвластен на хората. Там ще забия… в дебрите на мистиката. А тя е навред по тези земи.

По професия сте лекар. Как се насочихте към писането?

Аз не съм само лекар. Хамелеон съм. Аз съм и Събирач на болка и Изпращач на души. Понякога и Раздавач на надежда. И като лекар и като писател, аз боравя с категорията болка. Отнемам я от хората, защото знам как да го направя. Дали с химия или с думи, какво значение има? Важно е единствено това че след срещите си с мен, под една или друга форма, хората стават по-добри. Понякога и им давам болка, но тази моя болка ги кара да усещат топлина в гърдите си. Аз вече знам – лекуването на душата и на тялото е дарба, дадена ми отгоре и аз ще продължа да го правя за тези, които го искат. За останалите, и самият Всевишен да слезе на земята те ще му намерят кусури.

Каква е разликата между „страната на спомените“ и реалния свят, според Вас?

Понеже въпросът ви е малко суфистки, ще ви отговоря в този стил. Няма разлика между страната на спомените и реалния свят, защото човек винаги живее в паралелен свят. И този паралелен свят, който сами сте си го създали съдържа в себе си и страната на спомените и този свят, който се нарича реален свят. Какво значение има къде сте? Днес сте тук, утре там. Важното е да успеете да направите света, в който се намирате в настоящия отрязък от време по-добър. Именно за това се боря – за един по-добър свят. Но аз не съм революционер. По дяволите, какъв революционер може да е един суфист? Само се опитвам да посоча един по-добър път за тези, които имат очи да го видят и душа за да го усетят. Опитвам се да го направя с думи, с дела и най-вече с примирение. Пак повтарям – доброто е заразно не по-малко от злото. Когато всички ние извършим стотици добри дела, без да се усетим ще сме променили света и превърнали го в едно по-добро място за живеене.
Въпросите зададе Мехмед Юмер

___________ (!) Всички права на публикуваните новини, статии и снимков материал са запазени. Новините, статиите и снимковият материал не могат да бъдат използвани без изрично разрешение, дори да се посочва източникът им.